Години наред България лъже ЕК, че някой ден ще позволи конкуренция на пазара на пътническия жп транспорт. Преди броени дни служебната министърка на транспорта Красимира Стоянова сервира поредната лъжа по темата. Тя обяви, че държавата ще се възползва от възможността да удължи с 1 година монопола на „БДЖ-Пътнически преговози“, чийто 15-годишен договор изтича през декември, и с това не нарушава поетите ангажименти пред Брюксел. Това категорично не отговаря на истината и България при всички случаи ще бъде санкционирана заради обратния завой.
Голямата мъка „конкуренция в жп сектора“
Още от времето на ГЕРБ България успя да издейства отсрочка за отварянето на пазара за пътнически жп транспорт и възлагането на услугата на конкурентен принцип с аргумента, че пазарът е малък.
На фона на абсолютно ясен ангажимент с посочени детайли и срок за сключване на договор служебната министърка Красимира Стоянова заяви пред журналисти, че България има ангажимент само да открие процедурата, а не да я финализира. Тя на няколко пъти натърти това, включително на уточняващ въпрос на Mediapool, че ангажиментът е за сключен договор, а не за процедура.
Започвайки с транспорта на дълги разстояния, тук влизат високоскоростните влакове, които сме виждали в големите държави. За да постигнат оптимална скорост, те имат нужда от специализирани линии и заради това са огромни инвестиции, които се изплащат едва дългосрочно.
Затова например Австрия залага на нощните превози в този сектор. Това не значи, че Виена не е свързана с други европейски столици чрез високоскоростни влакове. Просто те са оперирани от други национални оператори.
В Милано, освен двата национални високоскоростни оператора (държавният Frecciarossa и частният Italo), могат да се видят швейцарските SBB итало-швейцарските Tilo, итало-френските Thello и австрийските ÖBB с техните NightJet.
Във Франция също оперират подобни трансгранични консорциуми: EuroStar и Thalys.
В Германия пък има местни оператори, които обслужват регионалните превози и са съпоставими (не и по качество) с услугите на нашето БДЖ. При тях освен регионалните влакове, са и т.нар. градски железници, които с болната тема на България. Няма голям град или агломерация в Западна Европа, който освен метрото да няма и градска железница. Дори парижката RER е отделено юридическо лице от SCNF, имайки участие на общинския транспорт. Този тип местен транспорт е онзи претъпкан, за който говориш във Великобритания. Той е много масово използван и доходоносен навсякъде.
Теснолинейките и други специализирани линии имат друга логика, където финансовата устойчивост не е единственият критерий. Това може също за е причина за отделно юридическо лице.
Съгласен съм, че високоскоростните железопътни линии са друга тема, затова и не я коментирам. За скорост над 160 км/ч се използва съвсем различна сигнализация, радиуси на завоите и конструкция на релсите. В някакъв смисъл са подобни на магистралите. Това води до много високи разходи.
Поне като политик построи магистрала, избирателите му могат да карат “бавареца” с 200 и пак да гласуват за него, но да се върнем на темата.
Високоскоростните пътнически влакове на дълги разстояния в някои страни са в комбинацията от по-скъпи от самолетите и по-бавни от самолетите. Както написа, трябват много години, за да се изплатят, а някои може и никога да не се изплатят, като се сметнат и ежегодните разходи за поддръжка. Сложна тема са дори в развитите страни, затова и не коментирам за такива в България. Мотрисите ни като Siemens Desiro са сертифицирани за 160 km/h, за колкото са и Regional-Express линиите в Германия.
Започвайки с транспорта на дълги разстояния, тук влизат високоскоростните влакове, които сме виждали в големите държави. За да постигнат оптимална скорост, те имат нужда от специализирани линии и заради това са огромни инвестиции, които се изплащат едва дългосрочно.
Затова например Австрия залага на нощните превози в този сектор. Това не значи, че Виена не е свързана с други европейски столици чрез високоскоростни влакове. Просто те са оперирани от други национални оператори.
В Милано, освен двата национални високоскоростни оператора (държавният Frecciarossa и частният Italo), могат да се видят швейцарските SBB итало-швейцарските Tilo, итало-френските Thello и австрийските ÖBB с техните NightJet.
Във Франция също оперират подобни трансгранични консорциуми: EuroStar и Thalys.
В Германия пък има местни оператори, които обслужват регионалните превози и са съпоставими (не и по качество) с услугите на нашето БДЖ. При тях освен регионалните влакове, са и т.нар. градски железници, които с болната тема на България. Няма голям град или агломерация в Западна Европа, който освен метрото да няма и градска железница. Дори парижката RER е отделено юридическо лице от SCNF, имайки участие на общинския транспорт. Този тип местен транспорт е онзи претъпкан, за който говориш във Великобритания. Той е много масово използван и доходоносен навсякъде.
Теснолинейките и други специализирани линии имат друга логика, където финансовата устойчивост не е единственият критерий. Това може също за е причина за отделно юридическо лице.
Съгласен съм, че високоскоростните железопътни линии са друга тема, затова и не я коментирам. За скорост над 160 км/ч се използва съвсем различна сигнализация, радиуси на завоите и конструкция на релсите. В някакъв смисъл са подобни на магистралите. Това води до много високи разходи.
Поне като политик построи магистрала, избирателите му могат да карат “бавареца” с 200 и пак да гласуват за него, но да се върнем на темата.
Високоскоростните пътнически влакове на дълги разстояния в някои страни са в комбинацията от по-скъпи от самолетите и по-бавни от самолетите. Както написа, трябват много години, за да се изплатят, а някои може и никога да не се изплатят, като се сметнат и ежегодните разходи за поддръжка. Сложна тема са дори в развитите страни, затова и не коментирам за такива в България. Мотрисите ни като Siemens Desiro са сертифицирани за 160 km/h, за колкото са и Regional-Express линиите в Германия.